Never again – кратък пътепис за Калининград (II част)

Ако току що сте си сипали неделното кафе, огледайте се внимателно да няма жени и деца наоколо. Ако изтрезнявате в момента с шкембе чорба и бира, първо се нахранете, преди да пристъпите към следващите редове. Ако сте в работна среда, уверете се, че в никакъв случай шефът ви или ваши колеги няма да ви притесняват, докато четете и разглеждате снимките. Ако уважаемият читател е пропуснал първата част, нека се насочи насам

За всички останали нека се върнем в газовата камера, пардон, стаята на ароматерапията в ранното утро на 16 юни. Кален в преспиването в тесни студентски стаи с алкохолни изпарения, ветеран от димките срещу Юргорден, някакви руски крака бяха за мен като сутрешна кафе клизма на Цеци.

Още преди 7:00 вече бях станал и готов да се потопя в калининградската флора и фауна. Не бях учуден, че кухнята беше пълна и всички зяпаха телевизора – има нещо свръхестествено в тази кутия за гражданите на Русия, Беларус и Украйна. Може да им предоставиш смартфони, лаптопи, таблети, но те все ще продължават да гледат каквато и да е малоумщина по телевизията. Собственикът ми каза, че до 12:00 трябва да съм се изнесъл. Макар, че го повтори 3 пъти, показа ми 2 часовника и аз по всякакъв начин му подсказах, че го разбирам отлично, той реши да ползва и google translate, който ми съобщи, че имам още “12 седмици”. А аз още преди да престоя и 12 часа, вече почваше да ми идва в повече. Затова без да се бавя се отправих веднага към Рибарското село, в което се разполагаха топ ресторантите на града. Все още таях надежди, че Калининград прилича на украинския Лвов – евтино място с богата история, реставриран център, страхотни ресторанти и барове, но само за миг да излезете от идеалния център и се връщате в София в началото на XXI век. Много скоро щях да разбера, че съм толкова далеч от представите си колкото националния ни отбор по футбол от класиране на голям шампионат.

След около пет минути бях на моста булевард “Ленин”, който свързва двете части на града. Величествена гледка – до петвековната неокласическа немска стокова борса гордо се извисяваха панелните съветски чудовища. Зидани балкони, стъкларии, ръждясали дограми, въобще “Люлин” се беше пренесъл в същинския център на Калининград. Покрай мен започват да минават автобусите на градския транспорт – мечтата на всеки соц шофьор – немска SETRA. Каква “радост” изпитах, че FAN ID картата ни предоставяше възможност да използваме безплатно тези “модерни” возила.

Слизайки под моста установих, че това е мултифункционално съоръжение – под най – дългата му конзола бяха разположени детска площадка и игрища за баскетбол. Така хем децата никога да не видят слънце, хем да дишат от “екологично чистите” автомобилни изпарения на най – натоварения мост в цялата област, пък ако имат и късмет да се счупи някой улук, може и да се изкъпят.

След като се възхитих на руския урбанистически гений дойде времето да разбера, че някога, макар и много отдавна градът е бил най – красивият на Балтийския полуостров.

За съжаление от родното място на великия философ Имануел Кант е останала само катедралата, както и споменатата по – рано стокова борса. За да придобиете бегла представа за какво европейско бижу говорим, само ще спомена, че при гостуването си руският цар Петър I толкова е впечатлен от града, че нарежда всичко от катедралата до системата от крепости и фортове да се изкопира и построи в новоизграждащия се Санкт Петербург.

Жаждата за култура у мен надделя над тази за храната и реших да посетя катедралата преди да се завила опашката от туристи. Уви, оказа се, че отваря врати едва в 10:00 часа, но наоколо вече се разполагаха сергиите със сувенири. Каква голяма изненада – най – скъпият магнит, магнитът на Путин, най – скъпата матрьошка, матрьошката на Путин, добре, че не продаваха секс кукла. Цени на повечето неща липсваха, по преценка на продавача. Майната им, отивах да тежкарея на местната “Витошка”.

Обля ме нов студен душ – това, че в Русия на дадено заведение работното време е официално обявено от 8:00, то означава, че в 8:20 най – трезвият сервитьор от цялата смяна започва да чисти масите от снощния гуляй. Пред единия от хотелите забелязах засилено полицейско присъствие и след кратък оглед установих, че там са настанени официалните гости от ФИФА. Естествено в този своеобразен оазис на високата класа петзвездният хотел беше ограден от великата руска стоманобетонна стена.

Представих си вече моментът, в който президентът на ФИФА, Джани Инфантино отива от хотела до нонстопа да си вземе нещо сладко, докато пред него Володя и Иван му просят стотинки, за да си купят патронче водка.

В този момент осъзнах, че от пристигането ми до сега никъде не съм виждал работещ магазин, а баничарници, сладкарници, кафета са нещо непонятно в града. Друго интересно да се отбележи е, че масово в Калининград работното време започва от 9:00, което е доста странно предвид географската му ширина. Дори 1000 км на юг в Силезия е нормално човек да започне трудовия си ден между 6:00 и 8:00, но явно любитрлите на спирта не се нуждаят от слънчева светлина.

Този 24 часов мини маркет беше разделен на 2 помещения – в първото имаше десетки видове водка и няколко хладилника пълни с бира, докато второто малко помещение приличаше на хоремаг в някое добруджанско село – по 2-3 бройки от най – жизнените продукти за бита. Вниманието ми нямаше как да не се спре към една от марките бира, продавани тук – обикновения полски лагер, произвеждан в Горна Силезия – “Żywiec”. В града, който се слави, като център на хубавата руска бира, да внасяш среден клас продукт от изконния враг е национално предателство. Единствените клиенти в този ранен час бяха двама полицаи, които определено не влезнаха в стаята с хранителните продукти. Макар да се изкушавах от възможността да опитам някоя четирите вида местна наливна бира в магазина, някак си не исках да започвам сутринта с литър пиво (това беше най – малката възможна бутилка, която продаваха). След като се помотах още малко в този своеобразен “Ориндж Каунти” достигнах до портите на рая – работещ супермаркет. Не бях единственият турист намерил спасението там. Като за истински празник по случай първия мач в града този уикенд бананите бяха на половин цена! И отново продаваха полска бира и множество други упадъчни западни марки…

Победил глада, реших да дам шанс на другия голям парк – Южния. Намиращата се до входа му трамвайна спирка и мотрисата успяха едновременно да ме пратят в Крим и София, приликите оставям на вас.

В парка има малко заградено пространство, на което в миниатюри са показани десетте най – големи забележителности на Русия. Зарадвах се, че ще мога да изпия кафе на такова хубаво място до момента, в който не установих, че за да ползваш масите на заведението не е достатъчно само да си купиш нещо, но трябва и да платиш вход за малката градина, след което чисто и просто си тръгнах.

В Гданск има така наречения “зелен мост” заради цвета на река Молтава в миналото. Е в Калининград не само реките, но и езерата са зелени. Вие бихте ли си купили един от тези нови луксозни апартаменти в близост до това блато?

Преди да се върна в хостела минах и през гарата, за да видя от къде точно тръгва автобусът за Гданск след куриоза, който видях в Полша. Там най – гордо стоеше локомотив с  поредния отвратителен комунистически символ. Ако си мислите, че Русия по някакъв начин иска да скъса с комунизма е достатъчно да минете дори до детска площадка, където на някоя катерушките задължително присъства червена звезда.

Едно от малкото хубави неща, които видях там бяха мерките за сигурност – всеки човек, влизащ в автогарата беше проверяван с метал детектор, багажът му също. И до тук с хубавите неща – цялата информация само на руски език, дори на отделното гише за международни билети, за владеене на английски се считаше “hello” и “today”. Тук вече и ръцете влезнаха в употреба за обяснение къде спира този автобус, защото ляво и дясно бяха непосилна задача за служителката. Предусещах поредна драма утре и за съжаление се оказах прав.

Върнах се в хостела и размених няколко думи с Диего, който също беше установил, че като цяло в този град няма нищо. Върна ми част от парите, като обеща да ми даде по – късно и останалите, което както вече знаете не се случи. В интерес на истината момчето наистина се свърза с мен след като вече бях в Полша и искаше да ми даде и останалите 2-3 евро. Разказа ми за неговия печален опит с руските музеи. Беше посетил музея на световния океан, който чисто и просто представлявал един аквариум с 20 риби. Към него е включено и посещение на подводница, но след това първо впечатление, беше решил да пропусне тази уникална възможност. Добре че ми спести и на мен времето и парите да ходя до там. Разбрахме с него да се видим по – късно във фен зоната.

Все пак бях решил да отида до някой музей затова избрах този на крепостта, намиращ се на улицата на хостела. За петте минути вървене, очите ми запечатаха невероятни гледки – не знам да има друг тротоар в света, на който за десет квадратни метра да може да стъпите на четири вида настилки, всяка разкриваща спомен за столетната история на мястото.

На път към музея попаднах и на едно от така наречените “hidden gems” за туристите място – съботно неделния бит пазар. Ако сте били в Долни Богров на животинския пазар в неделя, значи сте видели и Калининградския такъв. Само дето в руската му версия можеше да се купят и чисто нови автомобили. Чорапи, мляко, прасета и БВМ-та.

Музеят на калинградксата крепост се оказа разочарование – срещу билет за двора можеше да видиш 3 оръдия и една стая с военноморски униформи и шапки, където имаше и българска такава. За самата крепост имаше отделен билет, но и тя като музея на града представляваше две стаи и затова реших, че не си заслужава.

Време беше за първия мач от деня Франция – Австралия. Фен зоната – не ми отне дълго време докато осъзная поредния провал на градската управа да възпроизведе нещо смислено. Единствените седящи места бяха около 50 и се намираха в зоната за хранене, откъдето пък не се виждаше и милимунда от екрана.

Така или ядеш и слушаш мача, или решаваш да се пържиш на слънце пред размазания образ. Безплатният wi-fi така и не успя да тръгне на моя телефон, а и явно не бяха единственият с подобен проблем.  Добре, че имаше официален магазин на ФИФА, за да може човек най – накрая да си похарчи парите някъде. А и цените си бяха като за световно – нищо и никаква шапка с надпис “World Cup” – 40 лв. Най – голямата атракция обаче не бяха снимките между нигерийски, хърватски, австралийки и френски привърженици, ами двойка младоженци. Булката се опитваше да се снима с колкото е възможно повече запалянковци, явно с надеждата някой от тях да я отведе веднъж завинаги от този човешки “рай”.

След двубоя дойде време да се настаня в другия хостел, който бях запазил още с взимането на билета преди седем месеца. Намираше се някъде в покрайнините затова първо минах през спасителния супермаркет за провизии и сувенири, а пътьом пробвах нов щурм на Кьонингсбергската катедрала. След като минах през три порти някакъв чичо произнесе вълшебната дума “ticket” и ме върна почти в началото в някаква друга малка стаичка, където така и не видях да има ценоразпис за нещо. Единствено имаше карта на храма, който се състои от протестантска, православна част и част за концерти. Достолепната бабичка също не ми вдъхна доверие и затова просто си купих някакъв сувенир и се изнизах. За първи ми се случва да влизам в църква, в която дори не можах да надникна какво има вътре, като че ли Кехлибарената стая е скрита някъде под олтара. Останах си само с яденето на сладолед отвън, който всъщност се оказа литовски. 😀

И така – 15:00 часа и 8,8 км до новия хостел. Мислех да се възползвам от безплатния градски транспорт, но това се оказа нещо като “руска рулетка”. След като намерих автобус тръгващ от центъра и стигащ горе-долу там, трябваше да разбера кога ще дойде. Разписанието обаче ме втрещи – жълта табела, обозначаваща само началната и крайната спирка на линията с даден интервал на минаване – в случая беше 40 минути! Прецених, че в никакъв случай няма да чакам нещо, което не се знае кога ще дойде, за да сляза на спирка, която не знам как се казва.

Речено-сторено – още два магични часа разходка между чисто нови санирани блокове.

 

Близко до целта влезнах в квартално магазинче да си купя вода. Другата алтернатива за утоляване на жаждата бяха разположените в целия град цистерни с квас. Ако не сте фенове на ПРОкисналото, това със сигурност не е вашата напитка.

Нямах необходимите 54 рубли затова подадох банкнота от 100 рубли. В този момент продавачката ми каза нещо на руски и най – безцеремонно ми бръкна в портфейла, вадейки 5 рубли. Дори гаджетата ми не са ми бъркали в портфейла, камо ли някаква лелка в квартален магазин. Настроението ми обаче бързо се оправи, когато за първи път се срещнах с така чакания от целия форуН “крокодил”, а и видях, че в Русия педерастите са върнали дъгата на децата и… часовникарите.

Стигнах до адреса, подаден в сайта booking.com, за да видя красиво написана бележка на вратата, че това не е търсения хостел, а частен дом. Беше подаден и номер за позвъняване. Не вдигаха. Отново трябваше да си пускам мобилния интернет, да търся телефонния номер в сайта и т.н. Последва нов телефонен разговор на всички славянски езици, който завърши с това, че хостелът е някъде наблизо. Добре че излезе някакъв съсед да ме упъти – близо, близо половин километър. Как може да има подаден грешен адрес в сайта и толкова дълго време да не го смениш, при все че очевидно не бях първия, пристигнал на грешния адрес, не знам, сигурно в това е чара на хостела.

Като пристигнах установих, че те всъщност са очаквали да не дойда и почти ми бяха продали мястото вече. Един от рецепционистите реши да разговаря с мен на английски, но след като установи, че дори числата бяха трудни, си мина направо на руски. От всички бръщолевения и ръкомахания разбрах, че в 1:00 портата на двора се заключвала, но нямало проблем сутринта да изляза към 5-6, за да стигна навреме за автобуса. Това означаваше едно – или след мача се прибирам директно или трябва да скитам цяла нощ и да се моля някой трезвеник да ми отвори сутринта вратата, за да си взема багажа. Опитът за взимане на душ представлява препятствие дори за най – търпеливите йога учители. Първата ви задача е да планирате къде точно да застанете във ваната, така че хем да сте близко до кранчетата за водата, хем да не сте стъпили в частта с черно-кафяв отенък, заемаща 60% от площта. След като сте заели желаната позиция ви очаква итерационна задача да улучите в коя позиция на смесителя е “топлата” вода. Оказа се, че на около 30 градуса вдясно от правия ъгъл получавате хладна вода, достатъчна да да вземете бърз душ и никога повече да не стъпите в тази баня.

Заключителните минути от Аржентина – Исландия гледах в чакалнята на хостела с група руснаците, които пиеха полска и турска бира, а за да бъде пълна идилията, си отвориха и полска водка. Толкова за хубавия руски алкохол.

Тръгване за мача, този път бях решил да хвана автобуса, колкото и време да чакам. На спирката установих, че карта на маршрутната мрежа на градския транспорт, има само в центъра. Тук ме посрещна познатата жълта табела с начална, крайна спирка и интервал 40 минути. Освен това спирката беше осеяна с ръчно написани обяви. Точно така, не принтирани, ръчно написани със син химикал, а по изобретателните търговци и майстори, бяха удебелявали букви, рисували чертички и цветчета, за да хванат окото на бъдещите си клиенти.

Не се наложи да чакам кой знае колко и след около половинчасово пътуване се гмурнах в морето от хърватски фенове, дошли за мача. Добро впечатление ми направиха големите групи от етнически хървати, дошли от Босна и Херцеговина – по – точно от Мостар и Широки Брег. Дали, ако България, отново се класира не световни футболни финали, ще видя същата численост българи, дошли от Битола и Струмица? Виждайки ме с българско знаме, навсякъде ме посрещаха приятелски. Почувствах и много на място популярната хърватска песен: Bježite ljudi, bježite iz grada… Bježite ljudi dok postoji nada…” (Бягайте хора, бягайте от града… Бягайте, докато има надежда…).

Ако до този момент може и да бях запазил някаква надежда за местното население, то те се постараха да я изпарят много бързо. Не ми стигаха предположенията, че това е беларуският флаг, а имаше и такива “умници”, които свързваха България с “Цървена Звезда” Белград, при все че носех тениска на Левски София. Облеклото им за мач от световните финали също беше “топ” – моят фаворит е един чичка, който беше обул плетени обувки.

На отиване към стадиона минах отново през фен зоната. Щеше ми се да изгледам второто полувреме на Дания – Перу, но в този час слънцето светеше точно в екрана, а и поради ниското качество на картината, едва се различаваше къде се намира топката. Сякаш за да свърши тази мъка за всички, живото предаване изведнъж прекъсна.

Тук аз също ще прекъсна своето повествование за следващите няколко часа, защото усещането да си на мач от световното, няма нищо общо с чувствата, които предизвика у мен, екскурзията в Калининград. Пожелавам на всеки един от вас да има възможност да присъства на мач от световното първенство. Тези от вас, които обичат ултра сцената могат да си представят какво се случи на стадиона с хиляди хървати, когато 30 минути преди първия съдийски сигнал по уредбата звучеше песен на Zaprešić boys, а малко преди мача пуснаха и “Seven nation army”. Не мога дори да си представя какво чувстват футболистите долу на терена, но на мен пулсът ми рязко се ускори преди началото на мача, а долу дори не играеше България или Левски.

Все пак и тук мога да напиша един голям минус на организаторите – някак си три писоара и една тоалетна на хиляда души е крайно несериозно. Цялата почивка между полувремената прекарах в опашка.

Връщане от двубоя – никакъв шанс да рискувам с автобуса, който плюс това не беше сигурно, че върви в това време на денонощието. За таксита и дума не можеше да става в тази навалица. Бърза походка и се надявах да нямам проблеми с местните. За целта бях избрал и подходящо облекло – черен суитчер, черен панталон и все още ходех със слънчевите очила. Оказа се сполучлива стратегия – пияните и дрогирани типове, както и очеизвадните проститутки и курви рядко се опитваха да ме заговарят, а в такива случаи отговарях рязко и категорично “нет”. Успях да пристигна половин час преди вратата да бъде заключена. Няма обаче пълно щастие, влизам в стаята си, а вътре вместо 6 легла, вече имаше 14! За момент си помислих, че съм объркал стаята, но си видях раницата. Явно, че за собствениците, този ден беше ден година храни. Това обаче не обясняваше защо казанчето за вода в тоалетната беше счупено, а очевидно не бяха първият посетител преди да настъпи аварията. При тази конфигурация от легла нямаше контакти за всички, но цял ден си щядах телефона, така че поне до сутринта щеше да издържи.

Не се наложи и от аларма, за да стана преди 5:00 и да тръгна. Нямаше да чакам автобуса, исках просто да вървя и да не се спирам и за миг преди да стигна гарата. Нямах никакво намерение да спирам и снимам всеки лежащ на земята руснак, защото това би означавало да си изпусна автобуса. Трябва да го играеш като местен, въобще да не ти прави впечатление дали съществото, което е заело неестествена поза на тротоара, градинката пред блока и т.н, е живо. Дори гладът не успя да ме накара да вляза в 24-часовата пицария в центъра, след като от входа ѝ излезе оцъклен посетител, а през отворената врата дънеше техно музика. 6:00 – опашката пред McDonalds в центъра на града стигаше на улицата отвън – клетите хървати и останалите туристи, празнували до дълго в центъра, просто нямаше къде другаде да отидат. Патрулиращите полицаи също не обръщат внимание на десетките лежащи “живи мъртви” по пейки, градинки и тротоари. 7:00 – вече съм на гарата и мога да си отдъхна. Даже виждам не един, а цели четири автомата за кафе. Нито един не работи, будката в гарата също почива в неделя. Вече ви обяснях как стои въпросът с работното време, така че не бях изненадан, че закусвалнята, която трябва да отвори в 7:00, започна да се чисти в 7:15. Все пак в нещо като хоремаг тип “газ, мас, пирони, патрони” успях да се запася за пътя до Гданск. 7:30 – на уреченото място дойдоха автобусите, точно така 2 автобуса, единият тръгва в 7:30, другият в 7:35 и успяха да си разменят стоянките. Започна уникална лудница кой в кой автобус е, която завърши с това, че за единия автобус бяха продали с едно място повече. И то точно на една група стари английски хулигани. След като три пъти ги местиха от автобус на автобус, накрая помолиха един от тях да се прехвърли в другия, за да може да тръгнем, защото вече натрупахме 30 минути закъснение. Бях почнал леко да се притеснявам, защото между автобуса и влака имах два часа буфер по разписание, но предвид цирковете на границата, вече не бях сигурен дали няма да го изпусна. Крайно раздразнени, всички от групата отказаха да се мърдат, където и да било. След още няколко минути разправии една рускиня доброволно се премести и можехме да потеглим. Макар да беше на различна компания и това возило беше по – възрастно от мен, нямаше никаква климатична система, а за капак на вратите бяха залепени някакви “георгиевски” стикери, величаещи победата на Червената армия.  Започна споделянето на истории от преживяванията на руска земя – едни хървати попитали някои от доброволците кой автобус да хванат до центъра на града и така ги бяха упътили, че в крайна сметка се бяха озовали в нещо средно между Припят и Детройт, съдейки по снимките им.

Едно от последните действия на моето драматично пътуване се състоеше в спринтирането на възедра руска митничарка, която запъхтяно спря пред мен и искаше незабавно обяснение защо номерът на FAN ID картата не отговаря на този в международния паспорт. С най – голяма усмивка ѝ показах  личната си карта и “проблемът” беше приключен. Имахме “щастието” да посетим и duty free shop-a на границата, в който исках да разкарам и последните остатъци от рубли, но се оказа, че каквито и да бил руски алкохол освен някаква крайно съмнителна чиста водка, просто липсва, дори бирата беше чужда.

Като финален акорд на тази авантюра беше неистовата радост на целия автобус, когато минахме и последната проверка на руската граница. Когато радостните викове заглъхнаха, един финландец, седящ до мен, каза простичката, но синтезираща, цялото пътуване, фраза:

NEVER AGAIN!